Развитието на един застой

8/21

2012-02-03T10:28:00.000-08:00

С всяко утринно кафе

Мислите ми оредяват

Прекалено много време

В главата ми прекарват

С всяко утринно кафе

Ми липсваш

7/21

2012-01-07T11:56:00.000-08:00

Изгубих си ума по пътя

към сладките черно-бели

дни

6/21

2011-12-23T08:19:00.000-08:00

Забелязвал ли си
някога

че нямам растения в стаята?

Цветята плачат,
когато никой не иска
да ги гледа.
Цветята умират,
когато никой не ги
обича.

Приеми ме като цвете.

Пея прости песни за прости неща.

2011-12-06T10:57:00.000-08:00

Кажи ми.

Обичаш ли леглото ти да не мирише на теб, защото някой друг е лежал там, макар и за минутка-две? Да прибираш всеки ден по едно есенно листо от дърветата пред блока и да гледаш как пожълтява и умира, след като вече е умряло? Да се радваш на разливащата се мека светлина от нощната лампа късно вечер? Да извадиш от гардероба дреха, която не си носил повече от година, и нейната миризма да те сети за последния път, когато я носи? Да береш лайка и да си направиш сам чай? Обичаш ли скърцащи вратички на шкафове, боядисани отдавна, белещи се? И изсушени цветя в грозни вази? А да заравяш поглед в дантелата на края на пердето? Да будуваш нощи наред и да си ведър? Да срещнеш някой, когото те разбира, въпреки че си знаеш, че такъв човек не съществува?

Аз обичам.

5/21

2011-11-26T09:24:00.000-08:00

Знам

че мечтите са живи

докато спим

Лека нощ

Липсваш ми

4/21

2011-11-09T23:40:00.000-08:00

Заплети се в мен

за да останем

свои

колкото можем

Откривам те по малко

Обичам те по много

3/21

2011-10-28T11:20:00.000-07:00

Ще дойдеш

и ще ме намериш

до чашата с изстинал чай

да спя

Уморена от есенния шум

на листата оглушели

Ще ме погледнеш и погалиш

по косата
с най-блажената усмивка
на лице

Дойдох с есента и сладък чай.

2/21

2011-10-21T10:12:00.000-07:00

И си казвахме
плахо

в началото

"Силни сме"
и
"Ще се справим"

от страх да не се сринем
от липса

един след друг

и всичко да свърши.

Страх напразно.

1/21

2011-10-14T03:41:00.000-07:00

Исках да ти кажа

За нечленоразделните

звуци

Припкащи из стаята

в лилавото утро

до теб

Обичам ги

Понякога съм като малка точка

2011-10-13T06:23:00.000-07:00

Като дърво ще рухна, гроба си ще намеря,

И само ще си спомням, че скърбя...

Минутите се отброяват от падащи зрънца,

Като във пясъчен часовник; отмереното време

Към гроба ни съсухря, без да му се опрем;

Години, пропилени за наслади, се свършват

Най-подир, и то във скръб; животът,

Изморен от бури, отброява всяко зрънце,

Въздиша горко, докато падне и последното,

И бедствията свършват във покой...

Млади ли сме или стари,

Съдбата ни - сърцето и домът на нашето аз,

Е все с безкрайността, и само там;

В надеждата е, в надеждата безсмъртна,

В усилие, в очакване, в желание

На нещото, което уж все трябва да се случи...

Луната се изкачваше по небето,

Без никъде да спре:

Издигаше се плавно,

А покрай нея няколко звезди...

И горският скиталец,

Както се разхожда,

Съзира оттатък, в края на полянката,

Да трепти нежно пламъче

От големия огън на света,

Вглежда се по-внимателно и вижда,

Че в сянката се тулел минзухар...

Ела тук.

Ето, по обувките ще разбереш.

2011-10-05T12:09:00.000-07:00

Днес, преди време, на тази дата.

Обичам да те изпращам.

Качих се на бордюра, защото, знаеш, ниска съм, и те прегърнах. Пуснах те и те гледах, когато каза, че съм най-прекрасното нещо, което е присъствало в живота ти. Никой, никога, никъде не е правил и изричал това. Чувала съм от разни хора, че техни познати го казали веднъж на техни любими. Но никой, никога, никъде не беше казвал подобно нещо на мен. И ми трепна, прегърнах те отново.

Сякаш беше вчера.

Безумно някого обичам.

Ето, по обувките ще разбереш.

Джаз и самодостатъчност.

2011-09-17T14:00:00.000-07:00

Понякога вали, а аз съм с безизразно лице. След това спира да вали, оставам лишена от емоции и бледа. И ми казваш, че очите ми са тъжни.

Понякога съжалявам, че не винаги съм онзи усмихнат човек, който срещна в късните часове веднъж. Понякога съжалявам, че не мога да се усмихна, колкото и да се опитвам, защото, знаеш, не мога да се усмихвам, когато съм тъжна. Не, че не съм щастлива, не съм спирала да бъда щастлива, откакто се появи, просто наличието на две полюсни емоции ме обърква.

Понякога съжалявам, че съм такава, защото знам, че обичаш да се усмихвам. Обичаш да виждаш трапчинката в лявото ъгълче на усмивката ми, обичаш и да ми напомняш, че е там, че се усмихвам. Повярвай ми, бих била винаги усмихната, ако наистина можех да подправям емоциите си. Разбира се, че се усмихвам за всяка една шишарка, която си ми подарил; за всяко парченце шоколад, което сме разделили; за всяко улично коте, което сме спрели, за да почешем зад ушичките; за студените дни, през които криех ръката си в твоя джоб; за моментът, в който ти подарих шал и шапка, а ти каза, че не носиш такива неща и аз месеци гледах как се топлеше с тях. Бих се усмихнала, когато си заминаваш, но не мога да се пречупя.

Сега ти се усмихвам, защото си прекрасен и винаги се опитваш да ме усмихнеш, дори когато съм сива.
Защото се усмихваш, дори когато съм сива.

Изкривено мълчание в затворено пространство

2011-07-24T14:12:00.000-07:00

Обичам да залязвам между слънчогледите, мислейки си за ангелските крилца, които ти оставих в кибритената кутийка.
Мисля за времето, в което те бяха у мен. Мисля за времето, което ми трябваше, за да ти ги подаря.

За двете години, в които ги валя дъжд и сменях ластичката периодично, защото се износваше, а аз все някак трябваше да крепя кибритената кутийка да не се отваря. За това, че не съм я показвала на никого, нито съм споменавала, че я имам. За общите истории, които имам с нея. Имам време да ти разкажа.

За случките, в които крилцата бяха в джоба или чантата ми. И непознатият човек, който ми ги даде и ми каза да не ги показвам на никой друг, освен на теб. Всички знаем, че може би е луд, но не напразно. Всеки има такава кутийка. Дори неговата кутийка му изигра лош късмет и трябваше да му вържат червено конче, когато го оперираха.

Защото си казах, че ще пазя кибритената кутийка с ангелските крилца като сърцето си. Но ти я подарих.

Кайсиева смърт

2011-06-27T10:28:00.000-07:00

"Чакахме да стане вечерята, когато дочух мама и татко да си казват, че господин Валпи се е самоубил. Спомням си, че още в следващия миг се озовах в тъмната градина и докато крачех по пътечката, се спрях до ябълковото дърво. Изведнъж ми се стори, че ябълката е свързана с ужасното самоубийство, и затова не бях в състояние да я отмина. Стоях и гледах сиво-зелените гънки на кората й като в транс. Сякаш нещо безнадеждно ме дърпаше надолу към яма от отчаяние, от която не можех да се спася. Тялото ми се парализира."

Моята смърт не е ябълкова. Кайсиева е.

Лежаща до изсъхнало есенно листо, разчупено на две. Моята смърт се разпростира и на усещане е като топлият ми медальон върху ледената ми кожа рано сутрин. Тя е приемлива, мека и кисела. Със сериозна усмивка, категорична и запомняща се.

Моята смърт е в хладния летен ден. Под звуците на слънцето, което гъделичка косата. С аромат на кайсия и есенни листа; измачкани завивки и последно настръхнала кожа.

Портокалов сок в дъжда.

2011-06-12T11:42:00.000-07:00

В някой дъждовен ден.

Просто да отида на гишето, на малкото прозорче и да кажа, че искам билет за следващия влак. Този, който заминава сега. Не утре, не след час. Сега. Щях да го сгъна на две, да го прибера в десния си джоб, докато дойде влака. После щях да се настаня на мястото си. Бих погледнала билета, когато видя задрасканата табела на Казанлък.

Ще пропусна описанието на непознатото място, улиците и несъзнателното търсене на познати лица. Преминавам направо към осъзнаването, че не искам да съм тук, не искам да съм сама, не искам да съм покрай непознати хора и улици.

Бих ти се обадила. И усмихнала. Сякаш би чул усмивката в слушалката...

Бих ти казала, че не знам какво правя. Бих помълчала минута, бих издишала тежко и отново да се усмихна, защото ти казвам, че искам и идвам при теб.

След кратки часове бихме били сгушени под най-близката спирка. Просто да слушаме дъжда. Без да търсим непознати хора, без да вървим по криви улици. Без да ни се налага телефон, за да изпратим усмивките си един на друг.

Да чакаме преваляването, за да видим портокаловото слънце да залязва.

В някой дъждовен ден.

Бих.

По всичко от много.

2011-05-13T15:00:00.000-07:00

И танцувам под звуците на безмълвния живот, удавен от неутолимата жажда. Танцувам без да спирам, напълно осъзнавайки, че ако замръзна, ще заглъхне и музиката.

Любезност безчувствена. Любезно безчувствен. Болезнено безчувствен.

Плувайки във вонята на един застинал и умиращ свят. И плъхове.

И гнойни рани под сивото небе.

Изнасилваме живота, правим го свой, принуждаваме, изтощаваме... но не го пускаме.

Надживяваме самите себе си. Инвалиди.

Не бих променила нищо, но понякога не е лесно.

И се разхождаме в удобните си кожи, дето ни ограничават понякога. Но не ни пука, защото правим грешки и лъжем, а те не разбират за това.

И не сме родили нищо истинско, само низ от помятания, аборти, уроди. Но сме щастливи. И ни е мъчно.

Флиртуваме, докато не остане място за любов.

Понякога знаем, че от липса на доверие

душата ръждясва.

И се надявам да прочетеш всичко това запъхтян.

Така.както.ще.прочетеш.това. Накъсано.

Предполагам, че да си луд и лудостта да ти харесва, е най-голямата обида за всички здравомислещи хора по света. За мен не е.

Spilling thoughts of you.

2011-05-10T04:31:00.000-07:00

Better lock it in your pocket.

2011-05-06T23:58:00.000-07:00

Не съм по-тези части, но ми предадоха щафетата за a secret per day, което смятам да вместя в един ден. Ето десет от моите secret fields:

1. Когато бях малка не исках да чета. Винаги прочитах целия списък с книги за лятната ваканция, но беше, защото родителите ми възлагаха да чета поне по 30 страници на ден. Започнах да чета по собствено желание в началото на седми клас, когато открих Вирджиния Улф. Тя възпламени въображението ми и от тогава нещата се обърнаха и не мога да бъда откъсната от книгите, били то нейни или чужди. Никога не съм харесвала фантастиката, защото смятам, че един вид съм стъпила здраво на земята.

2. Мечтите ми винаги са се сбъдвали, поради простата причина, че не искам много. Имало е моменти, в които съм си казвала, че не мога да повярвам, че се случва на мен, но това е било от щастие, а не защото съм пожелала това, което не мога и не трябва да имам.

3. За пръв път се влюбих в трети клас и продължи повече от три години, като смея да кажа, че беше прекрасно, макар и да бяхме с детски акъл в главицата и не го осъзнавахме напълно.

4. Смъртта на баба ми беше най-голямата травма в живота ми. Всеки ден се питам какво ли би казала, ако направя това и това, дали би била щастлива от личността, която съм изградила. Дали животът ми би бил по-различен, ако тя бе до мен.

5. До пети клас мислех, че за да бъдеш учителка, съпругът ти трябва да е починал. Класната ми ръководителка остави такова впечатление у мен.

6. Винаги съм харесвала зрелите и уравновесени мъже. Клишето, че момчетата на моята възраст не знаят какво искат (т.е. знаят, но е абсурдно), е в пълна сила. Въпреки това винаги съм се разбирала повече с противоположния пол и съм била непоправима мъжкарана.

7. Много често изпадам в дупки, от които обикновено може да ме изкара точно един човек, но конкретиката е в това, че той или не забелязва, или не му пука, или просто не знае какво да направи.

8. Непоправим перфекционист съм. Колкото и да не си личи, идеалистът трудно може да се осъзнае в реалността и да бъде щастлив.

9. Винаги казвам това, което съм искала да кажа. Може да е след дълго премълчаване, но правя така, че да се отвори перфектната възможност, за да натрия носа на човека. Овни, какво да ги правиш...

10. Възхищавам се на грамотността и интелигентността. Всъщност, според urban dictionary, аз съм сапиосексуална*.

Няма да предам щафетата на друг блогър, но може скоро да приема следващото предизвикателство.

_________

*Sapiosexual (n): a person who is sexually attracted to intelligence in others.

** не злоупотребявайте с това, което знаете.

Всеки трябва да намери...

2011-05-06T14:28:00.000-07:00

Някой, който ще те гледа мило, виждайки трохичката в ъгълчето на усмивката ти, дори след като си отпил от горещия шоколад.

Някой, който ще държи ръката ти, просто така, защото е важно.

Някой, с когото ще обсъждаш екзистенциални въпроси, като например... ако аз те притежавам, ти мен също, то това прави ли ни едно цяло.

Някой, който ще ти позволи да оправиш рошавата му коса и ще се нагажда, докато го правиш.

Някой, който ще намери най-нежното глухарче, ще го подари на теб, а после ще го нарече "наше", за да докаже, че държи на теб.

Някой, който може да пие кафето с и без захар, показвайки, че може да поеме неподправената горчивина заради теб.

Някой, на когото можеш да кажеш, че изглежда прекрасно, когато е небрежно небръснат.

Някой, който ще завре глава под брадичката ти, като малко коте, само за да чуе как бие сърцето ти.

Някой, с когото можеш да се подиграваш на хората от съседната маса и да си кажете: "Леле, колко са пияни, а ние колко сме... опиянени."

Някой, който ще се притеснява, че ръцете ти са постоянно студени, въпреки че неговите също са; и ще се опитва да ги стопли старателно.

Някой, който ще гледаш мило и с нежност, когато виждаш, че не умее да прави нещо.

Някой, който ти казва, че изглеждаш толкова свеж, въпреки торбичките от недоспиване.

Някой, който не иска да те запознае с приятелите си, защото се страхува, че ще изгуби няколко минути, които можеш да откраднеш само за него.

Някой, за когото се сещаш, когато чуеш песента с най-нежния текст и мелодия.

Някой, който е твоята пълна противоположност, но не оспорва твоите гледни точки.

Някой, който ти казва, че иска да е постоянно до теб, за да не те остави да бъдеш тъжен.

Някой, с когото лигавите обръщения не звучат лигави, а мили.

Някой, който ти казва, че винаги е искал половинката му да е човек на изкуството и се радва, че най-накрая те е намерил, макар и ти да не се смяташ за такава натура.

Някой, който ти пожелава прекрасен и усмихнат ден, знаейки, че още спиш, но ще прочетеш това, когато се събудиш.

Някой, за когото мислиш преди да заспиш, докато спиш и след като се събудиш.

Някой, който прави глупави физиономии, след което се оглежда плахо, страхувайки се да не го е наблюдавал някой през цялото време.

Някой, който превръща недостатъците ти в неща, които той харесва.

Някой, който опира нос в твоя и казва: "Я, двете ти очи се обединяват в едно голямо от тази гледна точка", и винаги да се усмихвате, когато го направите.

Някой, който да ти казва, че мисли за теб и му липсваш, дори след като не сте се виждали от половин час.

Някой, който, когато види, че слънцето изгрява, ти казва, че усмивката ти е достигнала до него, колкото и далеч да сте един от друг.

Някой, който те пита как си, и знаейки, че ще му отговориш, че си добре, се притеснява.

Някой, на когото ще купиш зимни шал и шапка и ще знаеш, че той се сеща за теб, когато ги носи.

Някой, който осъзнава, че ако не се обичаш сам, не можеш да обичаш друг.

Някой, който приемаш с абсолютно всичките му недостатъци, защото са такива само за него и останалите; смяташ ги за прекрасни.

Някой, заради когото не можеш да спреш да повтаряш "прекрасно".

Някой, с когото да спориш кой кого обича повече, не за друго, а защото няма за какво друго да спорите.

Някой, който да събере целия ти свят в един образ.

Някой, който не можеш да наречеш просто Някой, а всичко.

Понякога една нощ не е достатъчна за два свята

2011-04-26T12:13:00.000-07:00

- Колко хубаво място за тази закачалка. Така семпла и стара. Как ли са я направили? Сигурна съм, че е ръчна изработка. - опитваше се да се разсее тя - Каква хубава сянка оставя... Как ми се иска да съм на нейно място. Сянката.

Мразеше тази част. Толкова често й се случваше да опитва горчивия вкус на разсейките, за да разкара сълзите. По-точно сълзите, стичащи се от лявото око. Защото той стоеше винаги вляво.

Дълго мислеше за закачалката. Мислеше за всякакви предмети и тяхната история. Мислеше неща, които абсурдно биха нахлули в главата й в друго положение и ситуация.

- Изчакай... - хвана ръцете му, раздели ги, отключи ги и внимателно се измъкна от прегръдките му. Само човек, който не я познаваше би сметнал, че походката й е уверена. Точно в този момент. Влезе в банята, пусна лампата, заключи вратата и се погледна в огледалото. Сякаш й дожаля, когато видя изражението си и заплака почти с глас. Преглътна и се задави с няколко сълзи. Изправи главата си, погледна се отново в огледалото и си каза: "Ти си силно момиче. Мисли за закачалката, ако трябва... но си силно момиче." Пусна казанчето за водата, изми лицето си, подсуши го, погледна се за последно в огледалото, за да провери дали е там. Очите й бяха преминали от синьо в сиво. И червено.

Върна се на мястото си. До него. Хвана чашата с горещ шоколад и загледа телевизора.

- Не отново... Сега защо... ?

Подпря главата си с ръка, докато той вече се радваше, че се е върнала отново и се опитваше да я разнежи. Забеляза, че не му беше дала нито една усмивка тази вечер.

- Ей? - обгърна я с ръце и продължи да гледа телевизора. Нищо не подозираше, докато не видя две сълзи да се спускат една след друга. Успяха да преварят реакцията й. Да ги попие небрежно с ръкав. В този момент се сети, че след няколко часа заминава.

Тя се надяваше да не е забелязал. Не обичаше да я вижда как плаче, да знае, че е плакала или да разказва кога е плакала. Не обичаше да знае, че причината за сълзите понякога е той.

- Много те обичам.

Вплетоха погледите си. Всеки говореше нещо, което другият очевидно не разбираше.

Може би понякога горещият шоколад има нужда от захар.

2011-02-27T13:28:00.000-08:00

Тъжно ми е. Тъжно ми е за лятото.

Искам да се будя всяка вечер. Да се разкъсвам на стотици парчета. Да бягам боса до дома му.
Точно до леглото му да се събират всички парченца. Да кротувам до него, докато спи. И изобщо да не обръщам внимание на стъпалата ми - колко наранени и груби са станали от нощите, в които повтарям едно и също.
На сутринта да се прибирам, а по пътя си да събирам сухите цветя, които съм потъпкала. Да ги оставям до леглото си. И да започна да живея денем.
Безсънни нощи, през които успокоявам сърцето си така. Тъжно ми е за лятото.
Понякога дори ми липсва собствената ми усмивка...

2011-02-08T11:40:00.000-08:00

"... Много е рано, преди уроците. Цвете след цвете – всяко като боднато сред ширналата се зеленина. Листенцата са арлекини. Стъблата се издигат нагоре от черните вдлъбнатини под тях. Цветята плуват като риби от светлина в тъмнозелените води. В ръката си държа едно стъбълце. Аз съм това стъбълце. Корените ми проникват навътре в дълбините на света, пробиват си път сред сухата като кирпич пръст и сред влажната пръст, сред подземни жили от сребро и олово. Аз съм целият жили. Всяко трепване ме разлюлява, а тежестта на света притиска ребрата ми. Тук отгоре зелените листа са моите очи, невиждащи...
... Тя ме открива. Улучва ме отзад по врата. Целува ме. Всичко се разпадна..."

"... - Тичах – каза Джини, - след закуска. През една пролука в плета видях листата да се движат. Помислих си: «Това е птичка в гнездото си». Разтворих ги, надникнах; но нямаше птичка в гнездото си. Листата продължиха да се движат. Изплаших се. Изтичах покрай Сузан, покрай Рода, и Бърнард, и Невил, които си говореха в бараката за инструменти. Извиках им тичешком и хукнах още по-бързо. Какво беше раздвижило листата? Какво движи сърцето ми, краката ми? Втурнах се тук, видях те, зелен като храст, като клон, съвсем застинал, Луис, с втренчени очи. Умрял ли е? – помислих си и те целунах, а сърцето ми се разтупка под розовата рокля като листата, които продължаваха да трептят, въпреки че нямаше какво да ги движи. Подушвам миризмата на здравец; подушвам земна плесен. Танцувам. Пърхам. Захвърлена върху теб като мрежа от светлина. Лежа и трептя, метната върху теб."

Кофти ще е да препиша цялата книга...

2011-02-07T10:48:00.000-08:00

Бих се заклела, че беше най-непрогледната нощ. Когато се появи, а утрото се пропука в хиляди пеперудки. И държеше ръката ми. Родих се в прегръдките на слънцето. Не търсех нищо, но открих всичко. В сърцето ти.

Кой ще
говори с ветровете,
кой ще прегърне деня,
кой ще напише това,
ако не аз?

2011-01-25T09:06:00.000-08:00

Когато съм тъжна.

Ставам рано. Опитвам се да си поема глътка въздух, но осъзнавам, че (май) сама съм се хванала за шията. Драйфа ми се от парфюма ми, който напомня сутришните часове, в които пък се чувствам като самоубийца от стар филм. Приготвям дехите си бавно и прилежно на тъжна пиано мелодия.
Гледам хората по улиците и опитвам да проникна в главите им. Заставам над локви, за да проверя... дали все още съм тук. Вървя по улиците с шал, покриващ половината ми лице. Крия очите си от хората, които ме познават. Не говоря в пълни изречения...
Давя се от гадни и преплетени мисли, които предизвикват неописуем хаос.

2011-01-14T14:13:00.000-08:00

Защо толкова искаме да върнем времето назад?
Нима толкова силно искаме отново да преживеем моментите, които са насичали дъха ни. Нима толкова много желаем отново да живеем след тези моменти. Да съществуваме, знаейки кои хора ще напуснат живота ни, кои ще разочароваме, кои още не сме срещнали и ще ни обичат. Да се върнем отново при звездите. Или просто да ги свалим и живеем сега.
Да си тръгнеш е най-трудното нещо. Но когато го направиш... когато го направиш ти се струва, че е било толкова лесно, сравнявайки го с новия живот, който започваш да живееш.
Аз оставам тук.

2011-01-11T07:47:00.000-08:00

Лежа и ридая сред телената си
бърлога на паяк: сухи прашинки се реят
свободно в свят без насекоми.
Полет, пропадане,
сляпо взиране в падащия сняг.
Невежество, нелепа дързост.
Последна проява на невинност.

Ослепителната светлина сред непрогледния
мрак на паметта: струпване на
неоформени идеи растящ хаос пораждaт.

Харесвам.

Isn't it sad we're insane

2011-01-07T07:31:00.000-08:00

Нека ви споделя една детска мечта. По-детска от детските ми мечти в момента.

Исках да съм в театър. Исках да бъда от онези побъркани хора, за които играта беше живот. Хора, които намираха отговорите на много екзистенциални въпроси в допушването на цигарата си. Да, исках да пуша цигари и да гледам света през дима, без да осъзнавам, че аз бих била този цигарен дим. Хората щяха да ме гледат, но да виждат през мен.
Щях да бъда прекрасна актриса. Исках да имам най-изразителните мимики, исках да имам един поглед, който да смаже публиката и да останат по местата си след играта ми. Исках да водя монолози. Светлината да пада върху лицето ми и да се вживявам в чужди роли, докато играя собствения си живот. Да крещя и шепна. И всички да ме слушат. Щяха да ме срещат по улицата и да ме подминават с думите: "А, това е онази откачалка, която не може да излезе от ролята си. Не може, дори когато е на улицата!"
Исках да живея различен живот. Бях решила да живея сама и да съм повърхностна. Да ценя изкуството с цялата си душа (доколкото може да има душа един такъв човек), но всъщност да съм един егоистичен задник (не че понякога не съм и сега). Исках да нося дълъг черен балтон. Да пия горчиво кафе и да се заравям във вече споменатия цигарен дим. Да съм невидима. И какво щеше да стане? Щях да съм си сама приятел. С този цигарен дим. Със себе си.
Винаги съм смятала, че загубата на една мечта е толкова тъжна. Тъжна, колкото човекът, който я е погубил. Тъжна... колкото може да е весел факта, че една мечта може да си замине изпълнена или не. Тъжно е. Тъжно е, че мечтите ме правят тъжна. А си мислех, че всички сме изградени от мечти. Че всеки търси някакъв блян в живота си. Търси живота си.
И... да, ако сме изградени от мечти, то тогава ние сме тъжни хора.
Но знаете ли? Не знаете, разбира се. Аз съм щастливо хлапе. Затрих мечтата за театъра отдавна. Реших, че едно лице и един живот са ми достатъчни. Реших, че не искам да бъда цигарен дим.

Обичаме се тихо. За глухите.

2011-01-05T12:26:00.000-08:00

няманищоиронично

2010-12-27T12:07:00.001-08:00

бясна съм. смирено бясна. с кървясали очи от периодично реване.
и не ме карайте да спазвам елементарни пунктуационни правила.
не ме карайте да се усмихвам, когато не мога. не ми казвайте, че съм тъжна, когато наистина съм. наистина нищо не променяте. и когато ми споменете за сълзи, те винаги сами потичат от очите ми. и да, дразните ме с глупостите си. но явно проблемът е в мен, защото аз съм оставила у вас впечатлението, че съм наивна и може да правите каквото искате зад гърба ми, мислейки си, че аз няма да разбера. бясна съм. бясна съм и на себе си, защото аз винаги разбирам, когато криете.
и да, трябва да спра да бъда толкова дребнава, трябва да спра да наблюдавам хората и да се сблъскам със себе си най-накрая. още нещо трябва да се случи, за да го направя.
бясна съм. защото винаги планирам едни гадни думи, които поне са честни и откровени, но винаги смекчавам удара, защото аз наистина не съм лош човек. поне не винаги. и може би там е грешката - че винаги само планирам, очаквам, надявам се. и да не ви казвам какво получавам.
и не става въпрос за гордост. никак. става въпрос, че се събуджах в 3 часа и плачех, докато си вадя фланелка от шкафа. какво толкова тъжно има? не си представяйте сцената, жалка е. почти колкото мен.
и знаете ли кое ме успокоява до някаква степен? че съм бясна и жалка. че съм някаква. не никаква.
сега ви се усмихвам.
и да, чувствам се по-добре.

adtr

2010-12-09T09:56:00.000-08:00

"Точно шест години от липсата на най-човешките очи.
Най-любимите ми.

За да не забравям."

Вече седем. Седем години, през които изграждах това, което съм сега.
Седем години, които промениха живота ми и на моменти ме караха да съжалявам и да бъда сива. Време, през което не се предадох, не се отказах, не забравих. Седем години, през които се сещам за човек, който положи основите на живота ми по време на първите девет.

За да не забравям.

2010-11-25T10:31:00.000-08:00

При толкова много обич на този свят, просто няма начин да не се влюбиш!
В най-правилния човек!

Yes, I do have feelings.

2010-10-28T09:19:00.001-07:00

And yes... it's getting me down.

2010-10-18T08:42:00.001-07:00

2010-10-10T11:58:00.001-07:00

[9:56:32 PM] Венелина: не-мога
[9:56:37 PM] Венелина: как да ти го обясня
[9:56:45 PM] Венелина: че всеки път, когато заминава
[9:56:50 PM] Венелина: се разкъсвам на хиляди парченца
[9:57:12 PM] Венелина: и тея парченца не се събират, докато не се върне
[9:57:19 PM] Венелина: и в един момент имам чувството
[9:57:24 PM] Венелина: че от прекалено много разкъсвания
[9:57:30 PM] Венелина: тия парченца няма да успеят да се съберат

Развитието на едно... сърце.

2010-09-13T14:39:00.001-07:00

Исках да кажа на мама, че ходенето по лекари днес беше безсмислено. Оказва се, че развивам второ сърчице, защото любовта в първото е прекалено много за неговия малък капацитет.
Но си струва - за любовта съм готова да понеса всяка болка, дори тази - отглеждане с много любов на още едно сърце в гръдния ми кош. Струва си да дишам като астматик вече четвърти ден. Разбира се, че си струва!
Лекарите нищо не откриха. Нито белодробен абцес, оток, емболия, нито бронхиолит, нито белодробна недостатъчност, нито пневмоторакс. Нищичко не откриха. Защото е още зародиш, но не на заболяване.
Да, исках да кажа на мама да не се притеснява, че ме боли, но тя спи...

пс. съжалявам, ще живея!

2010-09-02T03:05:00.000-07:00

***: когато се оказваме твърде малки за огромното щастие и то прелива под формата на сълзи

По-бързо не можеше да ме спечели.

Бленувам те

2010-07-11T14:17:00.000-07:00

1 април 1905 г.

Ти искаш умно писмо от мен, с начало, среда и край. Че не са ли писмата отражение на душата, на целия човек? Че кога съм имала въобще начало; и в живота си не почнах ли от края? Ех, умно лудо, най-поетичното ми творение ще си остане моята обич към тебе, мило. Тъй се случи с теб. Видях те и ми се стори, че тъй много знаеш света, защото за пръв път ти какво не ми каза? Че нямаш пари; че ще се жениш; че докторите съветвали не знам що си; с една реч, не остави мен да продумам. Едва когато почнах да пея, тогава онемя, скоро сетне за сбогом, за да дойдеш още по-скоро. И аз все мислех, че те познавам и скоро ще дойде разочарованието както от всички почти хора... Теглили далеч един от друг, радвали се далеч един от други, зидали те години, една след друга, за да иззидат гнездо от чист кристал на своите въздишки. Сега няма освен крилца един до друг да свием, мой славей, и само за храна сегиз-тогиз да хвръкнем, за нашите малки още неизлюпени птички. Аз винаги, от малка, най-високото дърво правех въздушно гнездо, което вятърът с един дъх разваляше. От малка се не боях от хали, бури, гръм и светкавици. Обичах големи висини да гледам. И когато всичко се крие в своята черупка, обичам да гледам светлия и мрачния свят. Чувства бегли са били моят елемент. Скоро дайте емоции вие, стихии чудесни, дайте скърби, радости, глупости безчет... Затуй поисках теб за другар, мой мили, че ти ме караш да танцувам, караш ме да излизам от себе си, да влизам в теб, за да изляза пак аз тъй луда и ненаситна за нови чувства и вълнения...

Да знаеш как се мразех, преди да те обикна!

2010-07-11T13:04:00.000-07:00

- страхуваш ли се понякога, че това ще остане тук между нас? всички тези думи, мисли, мълчания... всичко това ще остане несподелено...
- затова ли ме снимаш?
- може би
- не се страхувам

2010-06-20T02:06:00.000-07:00

Стаята ми спи:
завивките намачкани, чехли пред леглото, прясно мляко на шкафа, пуснати до долу щори, мека светлина от нощна лампа, разтворена книга. Плюшени мечета спят с отворени очи. Тих дъждец ромоли. Шопен.
Стаята ми спи, а аз будувам...

Добро утро от жълтата стая.

2010-05-14T23:35:00.001-07:00

Измъкнаха ме от центъра на нищото. От нищото на София. Пред Национална художествена галерия. Бях залепнала там. Залепнала с раждането си. В хорската мръсотия; разлятите им кафета, издъвканите дъвки; всяка думичка минаваше през мен. Все едно махаха лейкопласт от жълтото ми студено сърце.
Толкова се радвам да те видя. Трябваше да прережа синьото небе, за да се скрие слънцето.
А когато се скри то - забелязахте едно жълто паве.

annihilate

2010-05-07T12:34:00.000-07:00

Докато се колебаем да вземем решенията... винаги умира нещо в нас. Винаги чакаме да стане прекалено късно. Докато не дойде моментът, в който няма място, където да паднем. Няма никакво място. Събрах си багажа на едно място. Място, където няма място дори за мястото.
Харесва ми, няма нужда да взимам решения. Всичко в мен е умряло. Винаги е прекалено късно. Имам прекалено много място, нямам стени, в които да се удрям.
Харесва ми.

Запечатано.

2010-04-06T14:09:00.000-07:00

Аз Ви обикнах от първото виждане и се уплаших за Вас. Когато по-късно не можех вече да не Ви каже, че Ви обичам, аз скрито се боях да не сте ме обикнали и Вие. Дора - позволете ми да Ви наричам тъй, че то ми е толкова приятно. Колкото по-силно Ви обичам, толкова повече аз се чувствам длъжен да Ви направя едно предупреждение - додето съм с ума си поне!... Вие трябва да се пазите от мене, трябва да се пазите да не ме обикнете. Ако ли пък някога, по зла орисия, доживеят такова нещастие, горко Ви, ако бъдете безумна да ми го кажете! Оставете да Ви обичам само аз - и тъй ще бъде най-добре. Точка върху това и никога недейте ми иска обяснение, защото ще ме разсърдите. Ако ли пък досега в писмата си съм ви говорил за своята обич и ако продължавам да говоря, то е, защото Ви знам само като лед по отношение на мене и защото се надявам, че ще си останете такава. Уви, напразно мислите, че ме познавате, и напразно бихте се надявали да ме познаете някога. Възможно ли е това, когато аз сам не съм се никога познавал?

Сиво

2010-04-03T11:34:00.000-07:00

- дръж тази карта пред себе си за секунда, трябва да замеря светлината
- какво е това?
- сива хартия
- виждам
- 18% сиво
- 18 сиво?
- термин. 18% сиво
- за какво ти служи това 18% сиво?
- с него настройвам светломера. ето, насочвам го към сивата карта - така - и светломерът вече "знае", че това сиво е 18% сиво. оттук нататък калкулира кое е по-тъмно от това сиво и кое е по-светло. виждаш ли... на всеки светломер, независимо колко прецизен е, му трябва отправна точка. цветът на тази хартия тук е отправната точка на всички светломери - 18% сиво...
- 18%...
- ... сиво. не ме питай защо е 18%
- няма. просто изчанчен номер е... 18... да беше нещо друго...
- всеки светломер, и най-евтиният, и най-скъпият, трябва да е настроен в 18% сиво. във всеки светломер е заложена презумпцията, че това, което вижда, е 18% сиво
- значи животът според фотографията е 18% сив
- според черно-бялата фотография...
- а защо се казва "черно-бяла"? защо не е сива?
- сигурно не звучи добре. всъщност "черно-бялата" фотография е фотография на сивото. тя отразява нещата в оттенъци на сивото
- да го държа ли още това пред себе си
- ... красотата на всяка снимка, Стела, се крие в разработката на средните й стойности, в сивото. черно и бяло са просто крайности, без които и най-интересният негатив изглежда безконтрастен и... недо... недоразвит. детайлите обаче, животът на снимките, е всъщност в средните им стойности
- разбирам. продължаваме ли?
- продължаваме

*

- хей
- ти си "хей"
- хей
- какво?
- искам да напишеш книга за мен
- ще напиша
- обещаваш ли?
- наведи се малко към мен, такаааа, гледай в обектива...
- обещаваш ли да напишеш книга за мен?

За сенките.

2010-02-04T08:45:00.000-08:00

Някои образи те преследват с години. Приемаш този факт.
Един ден отиваш в обичайната сграда. Поръчваш си едно еспресо и сядаш сам на масата до прозореца. Знаеш че този образ ще се появи, ще спре и ще те загледа през прозореца. После ще извади часовник, за да погледне колко е часа. Знаеш всяко следващо действие. Ще влезне в заведението, ще остави якето си на стола и ще седне на срещуположния. Като разговор със себе си. Монолог.
Но ти само можеш да предвиждаш. Защото точно този ден образът не се появи. Дори не се мерна пред прозореца, до който стоиш. И тогава се започна.
Тогава ти осъзна, че не той те преследва, а ти него. Разбираш, че отиваш на същото място всеки ден сам, защото този човек е там. Но не и днес.
Днес осъзнаваш, че никога повече няма да се върне там.
Защото ти си се превърнал в образ за него.
И пак си оставаш онази сянка, през която хората минават.

нещокрайноатрофирало

2010-01-18T10:58:00.000-08:00

Дишах малко повече от обикновено. Не беше хубаво. Някак ми липсва ограничението. Като полепнала по кожата ми ръжда. След като я махнах... кожата ми диша с мен.
Странно е, когато дишаш с цели дробове. Започваш да редиш несъзнателно:
сънувах,
градих,
рисувах,
трих,
рисувах отново,
дишах,
усещах,
докосвах,
радвах се,
спрях,
загубих,
изтрих.

Напълно несъзнателно. И усещам как се повтаря всяка вечер.
Преди да не заспя.
Нещо толкова некачествено, но с качествен край. Глупаво е да се влюбиш в собствената си поезия. Или просто да бъда това, което съм. Защото мога да бъда и друго.
Песимистично бяло.
Не знам за какво ви говоря.

(adtr)

2009-12-09T11:01:00.000-08:00

Точно шест години от липсата на най-човешките очи.
Най-любимите ми.

За да не забравям.

Среднощни разговори.

2009-11-23T05:55:00.000-08:00

[4:18:54 AM] човек: Може ли да те попитам нещо?
[4:19:01 AM] човек : Може ли?
[4:19:20 AM] човек: Някой опознавал ли е света ти?
[4:19:32 AM] човек: Там, където твърдиш, че всичко е възможно?
[4:19:44 AM] човек: Позволявала ли си на някого да го докосне?
[4:19:49 AM] човек: Образно казано...
[4:20:02 AM] човек: Да го пипне?
[4:20:14 AM] човек: Защото съм сигурен, че там е сърчицето ти...

[4:53:29 AM] човек: Крайно време беше да заспиш!

(точно заради него не заспах)

1... 2... 3...

2009-11-22T02:09:00.000-08:00

Съжалявам:
"Two lovers sat on a park bench with their bodies touching each other, holding hands in the moonlight.
There was silence between them. So profound was their love for each other, they needed no words to express it. And so they sat in silence, on a park bench, with their bodies touching, holding hands in the moonlight.
Finally she spoke. "Do you love me, John ?" she asked. "You know I love you. darling," he replied. "I love you more than tongue can tell. You are the light of my life, my sun, moon and stars. You are my everything. Without you I have no reason for being."
Again there was silence as the two lovers sat on a park bench, their bodies touching, holding hands in the moonlight. Once more she spoke. "How much do you love me, John ?" she asked. He answered : "How' much do I love you ? Count the stars in the sky. Measure the waters of the oceans with a teaspoon. Number the grains of sand on the sea shore. Impossible, you say. Yes and it is just as impossible for me to say how much I love you.
"My love for you is higher than the heavens, deeper than Hades, and broader than the earth. It has no limits, no bounds. Everything must have an ending except my love for you."
There was more of silence as the two lovers sat on a park bench with their bodies touching, holding hands in the moonlight.
Once more her voice was heard. "Kiss me, John" she implored. And leaning over, he pressed his lips warmly to hers in fervent osculation..."
Фон

Филип, Филип...

Mass confusion.

2009-11-21T09:50:00.000-08:00

"I wanted to be a writer, that's all. I wanted to write about it all. Everything that happens in a moment. The way the flowers looked when you carried them in your arms. This towel, how it smells, how it feels, this thread. All our feelings, yours and mine. The history of it, who we once were. Everything in the world. Everything all mixed up, like it's all mixed up now. And I failed. I failed. No matter what you start with it ends up being so much less. Sheer fucking pride and stupidity."

Искам да съм муха. Еднодневка.
Или нещо абстрактно...

Гняв!

Объркахте ли се?
Не искам да ме разбирате.

*

2009-11-13T09:32:00.000-08:00

"Тъкмо по време на това пътуване картината е могла да бъде отделена, да бъде извадена от общия сбор. Могла е да съществува, да бъде заснета както всяка друга, на друго място, при други обстоятелства. Но това не е станало. Обектът е бил твърде невзрачен. Кому би дошло наум да го снима? Картината е могла да бъде заснета само ако някой е бил в състояние да предугади значението на това събитие в моя живот - прекосяването на реката. Но докато се извършваше, никой дори не е подозирал за нейното съществуване. Бог единствен е знаел за нея. Ето защо тази картина, другояче не можеше и да бъде, не съществува. Тя била пропусната. Била е забравена. Не е била отделена, извадена от общия сбор. Тъкмо факта, че не се е състояла, да дължи това си свойство - да бъде абсолют, да бъде създател на самата себе си.
...
Бих могла да се заблудя, да повярвам, че съм красива като красивите жени, като заглежданите жени, защото наистина ме заглеждат много. Но знам, че въпросът не е в красотата, а в нещо друго, да, в нещо друго, например в мисловната нагласа. Изглеждам каквато си поискам, красива също, ако от мен се иска да бъда такава, красива или миловидна за семейството, да речем, миловидна не повече, всичко каквото поискат, мога да стана. И да го повярвам. Да повярвам, че съм очарователна дори. Щом го повярвам, щом това стане вярно за този, който ме вижда и иска да съм такава според вкуса му, аз също го узнавам"

"Всъщност никога не съм писала, въобразявала съм си, че го върша, никога не съм обичала, въобразявала съм си, че обичам, никога не съм правила нищо друго, освен да чакам пред затворената врата."

Тук махам кавичките.

И всъщност се чувствам като човек, който разказва виц, но единствено той го разбира. И се смее на него.
Като някой, който гледа към сивото небе, тогава той осъзнава, че това е най-цветната част в живота.
Така се чувствам.
А, хора, които дори не ме познават, ми предлагат лечение на маниакална депресия.
И такива, които ми цитират Хамлет, Шекспир: "или ти само си портрет на скръб".
Прекрасно...
...

Точица.

2009-10-16T10:31:00.000-07:00

"И когато настъпи денят,

в който слънцето няма да грее за мен.

И когато падне нощта,
която за теб ще е по-светла от ден.
Не унивай за това, че ме няма.
Не извръщай очи настрана.
Аз ще бъда в твоите мисли.
Аз ще бъда в твойта тъга.
Аз ще гледам света през очите ти
и ще дишам с твойте гърди.
Ще изпълвам със смисъл живота ти
и очите ти със сълзи.
Аз ще бъда завинаги в тебе,
като смях, като лъч и желание.
Мойте дни озаряваха твоите
с нечовешко вълшебно сияние.
Затова припомни си за мене
с усмивка и този куплет.
-
Аз съм твоето разочарование.
Аз съм твоят незавършен сонет."

(от ewgb)

Или колко много думички се съдържат, премълчават в многоточията...

Как частта се съдържа цялото и цялото се съдържа в частта...
И... кога ли ще ми домъчнее за музиката с текст... ?
Някак... обнадеждаващо... !
...
"Ето моята тайна. Тя е много проста: Най-хубавото се вижда само със... "
...

...
Е, отивам да водя монолог със страховете си...

/трябва да започна да се подписвам "хлапето, което будува вече цели 67 часа". И така.../